„… И ний сме дали нещо на светът
и на вси Словене книга да четът..“
(Иван Вазов, стихотворение „Паисий“)
Преди покръстването в Езическа България официалните документи са били писани с гръцки букви. Свидетелство за това е огромният брой каменни колони с издялани върху тях надписи: мирни договори, строителни и военни надписи и др. Но да се пише славянската реч с римски и гръцки букви било трудно. Трудно, защото това водело до забравяне и изоставяне на родния език, а новата християнска религия оставала неразбрана, защото била проповядвана на трите, считани по това време за свещени езици: староеврейски, гръцки и латински.
В 855 година братята Кирил и Методий създали писменост от 38 знака, наречена глаголица. Тя била разпространявана във Великоморавия, но немските духовници прогонили учениците на двамата братя. Според старобългарския писател Черноризец Храбър от Х в. всяко азбукарче знае, че свят мъж, а именно: „Свети Константин Философ, наречен Кирил: той ни създаде азбуката и преведе книгите, и брат му Методий“.
В ранносредновековната българската държава делото на двамата братя и техните ученици – Климент, Наум, Ангеларий било спасено. Княз Борис и неговите наследници – цар Симеон и цар Петър, осигурили благоприятни условия за развитие и разпространение на тази писменост. Центрове на книжовния и просветния живот били манастирите в Плиска, Преслав и околностите им, както и в Охридско. Заради големият брой преписвани, превеждани и създавани ръкописи, както и подемът в архитектурата и другите видове изкуства и занаяти, периодът IX–X в. е наречен Златен век на българската култура.